В чист смисъл „платена статия“ означава вид рекламно съобщение. Фирма еди-коя си пуска на пазара продукт трепач, имаше коктейл, беше много яко, дъра-бъра… Фирмата е платила на вестника, а обикновено някъде отстрани с дребен шрифт може дори да пише, че това е платено съобщение. Ако си намерил портфейл или куче и искаш това да излезе във вестника – също е платена статия.

Политическата „платена статия“ (или още по-пикантното „поръчков материал“) е нещо различно. Тя е нерегламентирана, следователно се плаща „под масата“. Само дето в повечето случаи дори не се плаща. Влиятелните и богати личности в държавата търгуват преди всичко с влиянието си, а не толкова с пари. Така че някои журналисти и медии представят нещата в полза на един или друг, защото се ползват с влиянието на въпросния един или друг. Имайте предвид, че това може да бъде и по принуда. С други думи „платените статии“ далеч не са толкова платени, колкото си представят хората, защото ако беше така, медиите нямаше да пърдят от глад.

Трето нещо е какво отделният човек си представя под „платена статия“. Пешо или Гошо например мрази в червата Бойко Борисов. Каквото и да направи премиерът, Пешо го псува и вижда само лошо. Обективно погледнато всеки прави както лоши, така и добри неща. Медиите отразяват нещо добро (не защото им се плаща, а защото новината е такава, каквато е), но Пешо заключава, че това са платени медии, защото според него премиерът е гъз. Тази схема работи и наопаки: Пешо обожава Бойко Борисов. Съответно министър председателят прави някоя изцепка, медиите го критикуват, а Пешо псува, защото според него премиерът е само и единствено чудотворец, така че на медиите са им платили да го хулят… Както виждате – и едното и другото е пълна глупост и е въпрос на субективна преценка.

Четвърто: хората уверено бъркат прес информация с „платена статия“. Прес информацията е информация до пресата (не думай!), пусната от някой ПиАр. Нейната цел е да информира за нещо в позитивна светлина (стартира нов сериал, еди-кой-си певец се завърна от Щатите, Костов тича крос до Черни връх и пр.) Огромната част от агенциите и медиите пускат директно текста, който са получили по мейл. Това не е поръчка, а нормален начин на работа – все пак функцията на медиите е да информират.

Колкото до „платените журналисти“ и „платените медии“… Както вече стана дума – не винаги става дума за пари, понякога е просто влияние. В България е трудно да си независим, особено ако искаш да постигнеш нещо. Но, ако се замислите, хората не обичат независимите. Едно ново дете в компанията трябва да е или от „Левски“ или от ЦСКА (или който и да е отбор), защото ако не е от никой – няма място в компанията.

Всичко това беше необходимо, за да стигнем до цензурата. Навремето имаше една цензура – партийната – а сега има цели видове. Хората, обаче, не правят разлика. В техните представи цензурата е само и единствено политическа. Добре, започваме с нея.

Политическата цензура не се нуждае от много разяснения. Това, за което хората не си дават сметка, е че не само тези, които са на власт, имат влияние върху съдържанието на медиите. Също така трябва да се има предвид, че представите за политическата цензура са силно преувеличени. Аз лично не съм се сблъсквал с такава. А ако бях, едва ли щях да си призная, защото не виждам какво добро би произтекло от това…

Продължавам с цензурата, с която съм се сблъсквал многократно: корпоративната. Описано най-просто – да не се върви срещу интересите и доброто име на медията, в която се изявяваш. Теоритично погледнато, тя е неизбежна и необходима, за да има позитивен имидж. На практика, обаче, в България корпоративната цензура е ужасно уродлива и примитивна. Първо, тъй като у нас хората масово не работят това, което им е работа (виж текста ми по този въпрос), имат много сбъркано разбиране какво и как трябва да се цензурира, а на въпроса „защо?“ имат напълно погрешен отговор. В телевизия А е напълно забранено да се споменава телевизия Б (включително нейните предавания и водещи), защото така – видиш ли – телевизия А правела реклама на телевизия Б. Следователно телевизия Б не съществува. В телевизия Б (която не съществува) е напълно забранено да се споменава телевизия А… Единственият вариант телевизия А (или Б) да бъде спомената като съществуваща, е ако телевизия Б (или А) я е смачкала по рейтинг… Всичко това е такава тъпотия, че се изнервям докато го пиша. Не стига, че пърдят от глад, ами вместо да извличат взаимна полза, те се давят поединично. Все едно ако Ани Цолова спомене Бареков тоз час всинца дружно ще превключат от БТВ на ТВ7…

Корпоративната цензура има и друга страна, която е много мъглява: „интереси“. Никъде не пише черно на бяло какви са интересите на медията. Това го преценява субективно някой началник (или по-лошо чиновник в даден отдел) и най-често преценката е като на кон с капаци в лошо настроение. „Интересите“ на медията също така включват политическа или бизнес предпазливост някой да не бъде настъпен без причина. В това по принцип има основание, но у нас се оливат от предпазливост. Не дай Боже да настъпиш някой рекламодател. Рекламодателите у нас не вярват в старата максима, че „лоша реклама няма“ и поскачат като ощипана госпожица. А конете с капаци подскачат още по-високо.

Стигаме до най-коварната от всички: авто цензурата. Всеки човек в медиите я развива като условен рефлекс. Да не правя това или онова, за да си спестя конското при коня с капаци. Какво се получава? Личност А намеква на шефа на медията (кон с капаци Б), че иска 10% предпазливост. Кон с капаци се застрахова като изисква от прекия си подчинен 20% предпазливост. Веригата продължава също като във филма „Кит“ докато стигне до репортери, сценаристи и пр., които са развили автоцензура с 50 до 100% предпазливост. Уви.

Ще завърша с етичната цензура. Всъщност не съм сигурен дали това е правилният термин, но не това е най-важното. Медиите, освен че информират и забавляват, легитимират събитията и оформят вкусовете на аудиторията. Има събития, които не би трябвало да бъдат отразявани (виж тук), защото превръщат недопустимата жестокост в обикновена статистика. Има неща, които не бива да бъдат показвани дори за забавление, защото свалят прекалено ниско културното ниво, и в известен смисъл прокарват пътища към нови недопустими жестокости… Но това е отделна тема.

В оригинала Ал Бънди е кръстен на любимия кечист на авторите. Останалите имена са просто звучни, лесни и запомнящи се. Няма други правила при избора. Ние, съответно, сме се спрели на лесни и звучни имена. Фамилията е сравнително рядка, но пък не е претенциозна. Нищо в сериала не е претенциозно.

Защо Жоро Биков е продавач на обувки в българската версия – у нас продавачите на обувки не са мъже?

Този сериал ИЗОБЩО НЕ Е огледало на действителността. Това е един измислен свят, в който всичко е малко или много преувеличено, за да бъде смешно. Вид телевизионен театър. Реално няма голямо значение дали Жоро Биков продава обувки или зарзават. Важното е, че е беден, и че всеки ден воюва с жена си за надмощие.

Ако историите са същите, не предлагате ли „претоплена манджа” на зрителите?

Предлагаме нова манджа по стара рецепта. Мисля, че на зрителите ще им бъде интересно да си представят какво щеше да бъде, ако Ал Бънди беше българин? Сега ще имат възможност да видят какво се получава. На нас ни е много забавно да го правим, така че се надяваме на тях да им е забавно да го гледат.

Все пак зрителят ще чува шеги, които вече е чувал в оригинала?

Един виц ако е хубав, винаги е смешен. Вицовете за Чък Норис като ги разказваш за Бойко Борисов – какво им е? Между другото, това си е адаптация.

Сериозно – зрителите трябва да знаят, че оригиналният „Женени с деца” всъщност е още по-смешен, но много от хумора се е изгубил при превода и дублажа. Така че на българската публика й предстои да чуе шеги, които не е подозирала, че ги има, както и изцяло нови, които са си чисто български.

Притеснявате ли се от сравнението, което ще правят зрителите с оригинала?

Повече се притесняваме от озоновата дупка. Съвсем нормално е да правят сравнение. Някои ще бъдат много въодушевени, други може би ще се разочароват.

Само че недейте да очаквате, че Георги Борисов, например, ще копира Ед О Нийл. Все пак Георги Борисов играе Жоро Биков, а не Ал Бънди! Стефания Колева играе Цвети Бикова, а не Пеги Бънди!

Какво ще кажете на онези, които биха ви обвинили, че копирате оригинала, вместо да измислите нещо ново?

Това е все едно да обвиняваш Лили Иванова, че е изкопирала „Черната овца” на Ахат. Тя просто е направила кавър. Ние също правим нещо като „кавър” – наша версия на песен, за която сме купили правата. Ако сериалът се окаже успешен – както в Русия – може и ние да започнем да пишем нови епизоди за българските „Женени с деца”.

„Защо Бикови ми изглеждат богати? Кой беден човек живее в такава голяма къща?“

Този въпрос малко ме изненада. Ако се вгледате в къщата им отвътре, ще забележите, че всичко е доста старо и захабено. Който е внимавал в историята, сигурно е чул как в първи епизод Жоро разказа, че къщата е наследство от баща му. Жоро не я е купувал, но пък няма и как да я продаде. Тоест – тя му виси на шията, а това е много популярен сценарий в реалния живот в България. Да не говорим, че повечето от нас, българите, харчат много повече, отколкото получават. Бикови, например, почти не ядат, но Цвети и Сиси винаги си купуват парцалки…

Мога да говоря за всичко, от което разбирам, и няма въпроси табу. Естествено, НЯМА да коментирам личния живот на когото и да е. Това е невъзпитано и неуважително. И не ме интересува.

Щом се заговори за пиратство, ефирът се пълни с дежурни оплаквачки. Всякакви малки и големи БГ творци мрънкат до небесата как торентите им ядат хляба. Ужасна глупост.

БГ творците смятат, че всяка една ЕВЕНТУАЛНА пропусната полза Е РАВНА на СИГУРНА ПРОДАЖБА. По този начин оправдават ниските си продажби с интернет пиратството. Истината е, че нищожна част от потребителите „пиратстват“ БГ музика и филми, защото… Сетете се сами. Само ще кажа, че Васо Гюров (ей така случайно ми изскочи името му) може да се оплаква, че не продава албуми, защото 500 хиляди потребители са свалили новия албум на Лимп Бизкит (пак условно). Та ако затворят торентите, може би 500 хиляди потребители ще си купят Васо Гюров вместо Лимп Бизкит. Това е теория. На практика може и никой нищо да не купи, защото ако нямаш пари не купуваш.

Това е бездънна тема. Искам, обаче, да попитам дежурните оплаквачки: защо – по дяволите – мрънкате срещу потребителите? Срещу хората, които са ви фенове (евентуално)? Защо не мрънкате например срещу частните телевизии, които не изплащат нито стотинка за авторски права??? (В това число изключвам музикантите и Васо Гюров, защото доколкото съм запознат, Музикаутор се грижат за това. Говоря преди всичко за такива произведения, които имат сценарий) Единствено БНТ изплаща авторски възнаграждения за повторения и пр. Всички други копои те принуждават да подпишеш договор, в който „доброволно“ се отказваш от авторското си право. Не само че не получаваш нищо за повторение, ами те могат да правят каквото си поискат с произведението – да го препродават в чужбина и т. н.

Айде стига ревали! Аз – за съжаление – не съм от тия, дето развяват байраци, защото имам алергия към социални прояви. Но де помислете малко кой е истинският вредител, преди да развявате знамена и плакати.

Шестокрилен петохуйник. Така (софиянци) наричаме паметника „13 века България“ в парка пред НДК. Викаме му така още отпреди да започне да се разпада. И както можете да се досетите, причината не е в художествените му качества… Хм, всъщност точно в художествените му качества е. Шестокрилният петохуйник (или просто Петохуйника на галено) е едно огромно недоразумение в пряк и преносен смисъл. Наречете ме идиот, но някак си съм дълбоко убеден, че смисълът на паметниците е да ни изпълват с гордост и признателност. А онова чудо ме изпълва само със странна смесица от срам, болка, присмех и недоумение. Но всъщност тази статия не е за паметника – той е само нагледен пример за това, което искам да кажа.

Ако хората наричат творбите ти шестокрилни петохуйници, не можеш да твърдиш, че те не разбират от изкуство.

Чувал съм дискусии за Петохуйника. Те звучат приблизително така:

ПРОТИВНИК: Тоя паметник е скапан. Много е грозен.

ЗАЩИТНИК: Ти си пълен лаик! Това е изкуство! Този паметник има цел и съдържа важни послания.

Обърнете внимание на две неща. Първо, защитникът не отрича, че паметникът е грозен. Второ, защитникът страда от дълбоката заблуда, че само професионалисти имат право да дават оценка на изкуството.

Първо – грозотата. Ако един паметник е грозен и отблъскващ, той няма как да предаде посланието и да изпълни целта си (освен ако посланието не е самата грозота, но Петохуйникът има друга идея), защото възприятията на хората спират в блатото на грозотията и не стигат до същината. Представете си, че таванът на Сикстинската капела го нарисува Пикасо вместо Микеланджело. Сюрреалист вместо ренесансов художник! Някой изобщо ще разбере ли, че там е изобразено създаването на Адам? Спокойно може да е рибарско селище, нападнато от ламя. Тук е тънкият момент. Няма значение дали сюрреалистът рисува грозно или не – въпросът е, че той не е човекът за тази конкретна работа. Тоест, неразбран творец със сбъркана идея за неподходяща работа. Получава се Петохуйник.

Второ – заблудата. Изкуството (и съпътстващите го занаяти) е за хората. Паметниците със сигурност. Ако масата хора смята, че дадена творба е скапана, значи творбата е скапана. Може да има и някакви изключения, но не и при паметниците. Ако десет човека смятат, че същата тази творба не е скапана, а е гениална, тогава става дума за елитарна чекия.

Има цяло поколение сърдити интелектуалци, които не приемат истината за себе си (това, че са до голяма степен бездарни), и проповядват догмата, че който не ги харесва, е лаик. И едва ли не, само професионално запознати имат право да дават оценка… Глупости! Проблемът е, че тия хора са успели да се обградят с този мит, и са си създали кръгове за самоотбрана. Динозавърски клики. Има ги в киното, има ги в изобразителното изукство и пр. (навсякъде са). Бранят се един друг от истинското мнение – на зрителя, и узурпират държавните пари за собствените си измъчени проекти… Това между другото.

София е пълна с още много шестокрилни петохуйници, но безспорно този пред НДК е най-ужасен. Фрапираща грандомания, която на всичкото отгоре е опасна за здравето, защото се разпада. И сега ще стои там за вечни времена, защото е по-трудна за махане дори от Мавзолея. (не съм сигурен в това, но съм сигурен, че разрушаването е скъпо и трудно) Иначе малки петохуйничета има по паркове и градинки, както и в разни зелени площи край улици и булеварди. Грозни железобетонни отпадъци, които вероятно отразяват кошмарите на творци, дето е трябвало да станат счетоводители, баничари, коминочистачи – няма значение, каквото и да е друго… Не мога да проумея защо в един полугрозен, полукрасив град като София трябва да украсяваме с грозни статуи. За някои от тях действително е труно да се прецени дали не са просто отпадък от близкия строеж.

Едно е хубаво. Когато еди кой си автор прави даден паметник или скулптура, той си казва: „Ей сега ще ме запомнят“. Да. Ще те запомним като баща на шестокрилен петохуйник. Както и да ти е там името.

Преди 1989 година Шкумбата е известен като най-големия имитатор на гласа на Тодор Живков. Дори имал и срещи с него. Навремето бил на сватба в грандхотел “София”. Оказало се, че кум е самият Живков. Гостите били цялото Политбюро.’

Започнал с вицове, но никой не го слушал. Тогава решил да рискува и да имитира Първия: “Скъпи другарки и другари. Да честитим на младото семейство…” Изведнъж залата замръзнала. И Живков застинал с вилица и нож в ръка и започнал неистово да се смее, а след него и цялата зала.

Тогава Тодор Живков го извикал и го попитал: “Вярно ли е, че си инженер?”. Шкумбата кимнал утвърдително. “Отново се доказва, че в България никой не си гледа работата”, казал му Тато. 24 часа

“В България никой не си гледа работата”! Смешно, нали? Щом е смешно, значи е вярно. Обаче, ако е вярно, значи не е смешно…

През настоящата 2012 година имам нова работа (главен сценарист/& creative producer на „Женени с деца в България“). Във връзка с нея, от половин месец работя и се обучавам от американски консултант, който има задача да положи основите на работата по сериала и да се увери, че всичко става по правилата на компанията собственик на правата. Този човек е завършил специалност creative writing (буквално: креативно писане) преди 30-40 години, автор е на много сценарии и книги, а през последните 25 години е обиколил близо 30 държави, за да консултира и обучава хората там как да произведат какви ли не предавания, сериали, филми и пр. Тоест, това е човек, който е учил за това, което работи, и го работи цял живот.

Тук той попада в среда, в която почти никой не работи това, което е учил. Включително моя милост. От двайсетина души сценаристи на тестовете имаше двама или трима, които са учили или учат драматургия (това е най-близкото до сценарист в БГ или поне така знам аз). Сблъсква се човекът също така с една камара продуценти, които са учили нещо друго, ходи на срещи в телевизията, където картинката не е много по-различна и т. н. Тоест, четвърт век след Бай Тошо ситуацията е непроменена.

Един от големите проблеми, с които предстои да се преборим при адаптацията на „Женени с деца“, е липсата на актьори, които да свършат работата. У нас само театърът и отчасти киното имат сносни традиции по отношение на актьорска игра. В телевизията е жива мъка… Колкото пъти съм работил с актьори за ТВ скечове или примерно минисериал, толкова пъти е трябвало да казвам „Забрави какво си учил в НАТФИЗ!“ Не искам да обиждам никого, но или 99% са некадърници или в НАТФИЗ ги учат неправилно. Вероятно е нещо по средата. Какво се оказва? Че тези, дето са учили това, което работят, са научени зле. Тоест, четвърт век след Бай Тошо ситуацията е непроменена.

Да оставим телевизията настрани. Аз давам пример със собствената си сфера, но имам дълбокото чувство, че същото се отнася за почти всички останали сфери. Навсякъде е пълно с некадърници, непрофесионалисти или обикновени измекяри и мързеливци… От сервитьорката до президента – схемата е една и съща.

Не ме разбирайте погрешно – аз не изключвам себе си от уравнението. Повече от 10 години съм в телевизията, но за две седмици научих изключително много от американския консултант, просто защото той е истински професионалист. (не му казвам името нарочно, защото искам да подчертая общата характеристика, а не конкретната личност)

Не искам да задълбавам повече, защото нито има смисъл, нито някой ще седне да чете безкрайни фермани по такава подтискаща тема. Просто опитайте следното: следващият път, когато се сбълскате с нещо, което ви дразни, пречи или смятате за нередно – запитайте се дали въпросното нещо не е е плод на една или две от посочените категории (некадърност, непрофесионализъм, измекярщина или мързел). Ще видите, че ще ги срещнете навсякъде. А ако сте честни със себе си, може да ги откриете и в огледалото.

Изключителен филм! Речникът ми е беден, за да го опиша с подходящите епитети и сравнения. Знам, че Уди Алън е гений, но все път успява да го докаже по нов, изненадващ начин. Не бих препоръчал филма на хора, които не харесват Уди Алън. Нито на такива, които не го харесват като цяло, но са склонни да гледат смешните му творби. Новата му лента не може да се причисли към засуканите оригинални комедии с превъзходен диалог. Така че ако имате подобни очаквания, ще останете разочаровани.

Излишно е да изтъквам кинаджийските достойнства на този шедьовър. Сценарий, диалози, кастинг и прочие – всичко е брилянтно изпипано. Иначе нямаше да е Уди Алън. Филмът започва с 4-5 минутна импресия с гледки от Париж и джаз. Още преди да започне действието бях спечелен, защото свалям шапка на режисьорите, които правят всичко както им харесва, и грам не им пука кой какво ще каже. Ако импресията ти е скучна, значи си сбъркал салона…

Основните теми са сблъсъкът между фантазията и меркантилизма, за недоволството от настоящето и прехласването по отминали времена, както и за любовта към изкуството и Париж. Този филм ме накара да се вълнувам като малко дете покрай Коледа – усетих тръпката на автора, почувствах изкуството като живо, настръхнах от любовта към Париж – успях да го подуша и сякаш да усетя дъжда на екрана… Това е изключително ценно преживяване, тъй като се чувствам прекалено претръпнал и неспособен да се развълнувам за каквото и да е – било то добро или лошо. Благодаря ти, Уди!

Днес го гледах и се чувствам ограбен! Бих искал да ми върнат парите за тази боза! Боза е комплимент всъщност. Още по-добре ще бъде създателите да върнат тия 75 милиона бюджет.

Рядко съм толкова негативно настроен, но в случая няма как иначе. Откъдето и да го погледнеш – катастрофа! Дори не е аматьорско, то просто е сбъркано. Нелогичен, слаб и неубедителен сценарий; посредствена актьорска игра (но то от тая тъпотия не виждам актьорите какво биха могли да направят); бездарна режисура и визуален кич. Да, това, което на трейлъра изглеждаше обещаващо и красиво, всъщност е кичозно. Може би става за дипломна работа на някой специалист по ефекти, но само за да го вземат на работа, а не да си го слага в портфолиото.

И все пак браво на продуцентите! Успели са да похарчат 75 милиона и същевременно чекията да изглежда ужасно евтина… За нищо не става. Нито е драматично, нито е пародия, въпреки че пръска кръв като във филм на Родригес, нито екшън има. Екшън сцените са малко, за сметка на тъпи диалози.  Не ме разбирайте погрешно, аз бих оценил драматичен диалог, но в случая такъв просто липсва. А екшън сцените загатват, че може би е имало шанс нещичко да се получи, но не – предпочели са да го насерат. Нито за миг не успяха да ме уловят в напрежение. По-скоро едвам се сдържах да не си тръгна. Като си помисля само, че с жена ми дадохме общо 26 лв. за това грозно недоразумение, направо ме заболява сърцето.