Сблъсък: блогът на Мирон Крумов какво не мога или не искам да кажа по телевизията

Шестокрилен петохуйник

Ако заглавието ви се струва вулгарно, по-добре не четете надолу.

Шестокрилен петохуйник. Така (софиянци) наричаме паметника „13 века България“ в парка пред НДК. Викаме му така още отпреди да започне да се разпада. И както можете да се досетите, причината не е в художествените му качества… Хм, всъщност точно в художествените му качества е. Шестокрилният петохуйник (или просто Петохуйника на галено) е едно огромно недоразумение в пряк и преносен смисъл. Наречете ме идиот, но някак си съм дълбоко убеден, че смисълът на паметниците е да ни изпълват с гордост и признателност. А онова чудо ме изпълва само със странна смесица от срам, болка, присмех и недоумение. Но всъщност тази статия не е за паметника – той е само нагледен пример за това, което искам да кажа.

Ако хората наричат творбите ти шестокрилни петохуйници, не можеш да твърдиш, че те не разбират от изкуство.

Чувал съм дискусии за Петохуйника. Те звучат приблизително така:

ПРОТИВНИК: Тоя паметник е скапан. Много е грозен.

ЗАЩИТНИК: Ти си пълен лаик! Това е изкуство! Този паметник има цел и съдържа важни послания.

Обърнете внимание на две неща. Първо, защитникът не отрича, че паметникът е грозен. Второ, защитникът страда от дълбоката заблуда, че само професионалисти имат право да дават оценка на изкуството.

Първо – грозотата. Ако един паметник е грозен и отблъскващ, той няма как да предаде посланието и да изпълни целта си (освен ако посланието не е самата грозота, но Петохуйникът има друга идея), защото възприятията на хората спират в блатото на грозотията и не стигат до същината. Представете си, че таванът на Сикстинската капела го нарисува Пикасо вместо Микеланджело. Сюрреалист вместо ренесансов художник! Някой изобщо ще разбере ли, че там е изобразено създаването на Адам? Спокойно може да е рибарско селище, нападнато от ламя. Тук е тънкият момент. Няма значение дали сюрреалистът рисува грозно или не – въпросът е, че той не е човекът за тази конкретна работа. Тоест, неразбран творец със сбъркана идея за неподходяща работа. Получава се Петохуйник.

Второ – заблудата. Изкуството (и съпътстващите го занаяти) е за хората. Паметниците със сигурност. Ако масата хора смята, че дадена творба е скапана, значи творбата е скапана. Може да има и някакви изключения, но не и при паметниците. Ако десет човека смятат, че същата тази творба не е скапана, а е гениална, тогава става дума за елитарна чекия.

Има цяло поколение сърдити интелектуалци, които не приемат истината за себе си (това, че са до голяма степен бездарни), и проповядват догмата, че който не ги харесва, е лаик. И едва ли не, само професионално запознати имат право да дават оценка… Глупости! Проблемът е, че тия хора са успели да се обградят с този мит, и са си създали кръгове за самоотбрана. Динозавърски клики. Има ги в киното, има ги в изобразителното изукство и пр. (навсякъде са). Бранят се един друг от истинското мнение – на зрителя, и узурпират държавните пари за собствените си измъчени проекти… Това между другото.

София е пълна с още много шестокрилни петохуйници, но безспорно този пред НДК е най-ужасен. Фрапираща грандомания, която на всичкото отгоре е опасна за здравето, защото се разпада. И сега ще стои там за вечни времена, защото е по-трудна за махане дори от Мавзолея. (не съм сигурен в това, но съм сигурен, че разрушаването е скъпо и трудно) Иначе малки петохуйничета има по паркове и градинки, както и в разни зелени площи край улици и булеварди. Грозни железобетонни отпадъци, които вероятно отразяват кошмарите на творци, дето е трябвало да станат счетоводители, баничари, коминочистачи – няма значение, каквото и да е друго… Не мога да проумея защо в един полугрозен, полукрасив град като София трябва да украсяваме с грозни статуи. За някои от тях действително е труно да се прецени дали не са просто отпадък от близкия строеж.

Едно е хубаво. Когато еди кой си автор прави даден паметник или скулптура, той си казва: „Ей сега ще ме запомнят“. Да. Ще те запомним като баща на шестокрилен петохуйник. Както и да ти е там името.

“В България никой не си гледа работата”

Преди 1989 година Шкумбата е известен като най-големия имитатор на гласа на Тодор Живков. Дори имал и срещи с него. Навремето бил на сватба в грандхотел “София”. Оказало се, че кум е самият Живков. Гостите били цялото Политбюро.’

Започнал с вицове, но никой не го слушал. Тогава решил да рискува и да имитира Първия: “Скъпи другарки и другари. Да честитим на младото семейство…” Изведнъж залата замръзнала. И Живков застинал с вилица и нож в ръка и започнал неистово да се смее, а след него и цялата зала.

Тогава Тодор Живков го извикал и го попитал: “Вярно ли е, че си инженер?”. Шкумбата кимнал утвърдително. “Отново се доказва, че в България никой не си гледа работата”, казал му Тато. 24 часа

“В България никой не си гледа работата”! Смешно, нали? Щом е смешно, значи е вярно. Обаче, ако е вярно, значи не е смешно…

През настоящата 2012 година имам нова работа (главен сценарист/& creative producer на „Женени с деца в България“). Във връзка с нея, от половин месец работя и се обучавам от американски консултант, който има задача да положи основите на работата по сериала и да се увери, че всичко става по правилата на компанията собственик на правата. Този човек е завършил специалност creative writing (буквално: креативно писане) преди 30-40 години, автор е на много сценарии и книги, а през последните 25 години е обиколил близо 30 държави, за да консултира и обучава хората там как да произведат какви ли не предавания, сериали, филми и пр. Тоест, това е човек, който е учил за това, което работи, и го работи цял живот.

Тук той попада в среда, в която почти никой не работи това, което е учил. Включително моя милост. От двайсетина души сценаристи на тестовете имаше двама или трима, които са учили или учат драматургия (това е най-близкото до сценарист в БГ или поне така знам аз). Сблъсква се човекът също така с една камара продуценти, които са учили нещо друго, ходи на срещи в телевизията, където картинката не е много по-различна и т. н. Тоест, четвърт век след Бай Тошо ситуацията е непроменена.

Един от големите проблеми, с които предстои да се преборим при адаптацията на „Женени с деца“, е липсата на актьори, които да свършат работата. У нас само театърът и отчасти киното имат сносни традиции по отношение на актьорска игра. В телевизията е жива мъка… Колкото пъти съм работил с актьори за ТВ скечове или примерно минисериал, толкова пъти е трябвало да казвам „Забрави какво си учил в НАТФИЗ!“ Не искам да обиждам никого, но или 99% са некадърници или в НАТФИЗ ги учат неправилно. Вероятно е нещо по средата. Какво се оказва? Че тези, дето са учили това, което работят, са научени зле. Тоест, четвърт век след Бай Тошо ситуацията е непроменена.

Да оставим телевизията настрани. Аз давам пример със собствената си сфера, но имам дълбокото чувство, че същото се отнася за почти всички останали сфери. Навсякъде е пълно с некадърници, непрофесионалисти или обикновени измекяри и мързеливци… От сервитьорката до президента – схемата е една и съща.

Не ме разбирайте погрешно – аз не изключвам себе си от уравнението. Повече от 10 години съм в телевизията, но за две седмици научих изключително много от американския консултант, просто защото той е истински професионалист. (не му казвам името нарочно, защото искам да подчертая общата характеристика, а не конкретната личност)

Не искам да задълбавам повече, защото нито има смисъл, нито някой ще седне да чете безкрайни фермани по такава подтискаща тема. Просто опитайте следното: следващият път, когато се сбълскате с нещо, което ви дразни, пречи или смятате за нередно – запитайте се дали въпросното нещо не е е плод на една или две от посочените категории (некадърност, непрофесионализъм, измекярщина или мързел). Ще видите, че ще ги срещнете навсякъде. А ако сте честни със себе си, може да ги откриете и в огледалото.

Знам, че Уди Алън е гений. Но всеки път успява да го докаже по нов, изненадващ начин…

Midnight in Paris / Полунощ в Париж

Изключителен филм! Речникът ми е беден, за да го опиша с подходящите епитети и сравнения. Знам, че Уди Алън е гений, но все път успява да го докаже по нов, изненадващ начин. Не бих препоръчал филма на хора, които не харесват Уди Алън. Нито на такива, които не го харесват като цяло, но са склонни да гледат смешните му творби. Новата му лента не може да се причисли към засуканите оригинални комедии с превъзходен диалог. Така че ако имате подобни очаквания, ще останете разочаровани.

Излишно е да изтъквам кинаджийските достойнства на този шедьовър. Сценарий, диалози, кастинг и прочие – всичко е брилянтно изпипано. Иначе нямаше да е Уди Алън. Филмът започва с 4-5 минутна импресия с гледки от Париж и джаз. Още преди да започне действието бях спечелен, защото свалям шапка на режисьорите, които правят всичко както им харесва, и грам не им пука кой какво ще каже. Ако импресията ти е скучна, значи си сбъркал салона…

Основните теми са сблъсъкът между фантазията и меркантилизма, за недоволството от настоящето и прехласването по отминали времена, както и за любовта към изкуството и Париж. Този филм ме накара да се вълнувам като малко дете покрай Коледа – усетих тръпката на автора, почувствах изкуството като живо, настръхнах от любовта към Париж – успях да го подуша и сякаш да усетя дъжда на екрана… Това е изключително ценно преживяване, тъй като се чувствам прекалено претръпнал и неспособен да се развълнувам за каквото и да е – било то добро или лошо. Благодаря ти, Уди!

Върнете ми парите! Върнете и бюджета!

Immortals / Войната на боговете

Днес го гледах и се чувствам ограбен! Бих искал да ми върнат парите за тази боза! Боза е комплимент всъщност. Още по-добре ще бъде създателите да върнат тия 75 милиона бюджет.

Рядко съм толкова негативно настроен, но в случая няма как иначе. Откъдето и да го погледнеш – катастрофа! Дори не е аматьорско, то просто е сбъркано. Нелогичен, слаб и неубедителен сценарий; посредствена актьорска игра (но то от тая тъпотия не виждам актьорите какво биха могли да направят); бездарна режисура и визуален кич. Да, това, което на трейлъра изглеждаше обещаващо и красиво, всъщност е кичозно. Може би става за дипломна работа на някой специалист по ефекти, но само за да го вземат на работа, а не да си го слага в портфолиото.

И все пак браво на продуцентите! Успели са да похарчат 75 милиона и същевременно чекията да изглежда ужасно евтина… За нищо не става. Нито е драматично, нито е пародия, въпреки че пръска кръв като във филм на Родригес, нито екшън има. Екшън сцените са малко, за сметка на тъпи диалози.  Не ме разбирайте погрешно, аз бих оценил драматичен диалог, но в случая такъв просто липсва. А екшън сцените загатват, че може би е имало шанс нещичко да се получи, но не – предпочели са да го насерат. Нито за миг не успяха да ме уловят в напрежение. По-скоро едвам се сдържах да не си тръгна. Като си помисля само, че с жена ми дадохме общо 26 лв. за това грозно недоразумение, направо ме заболява сърцето.

Не съм доволен!

Една история в снимки от България. Всички са от архива на Сблъсък и Шоуто на Иван и Андрей – изпращани от зрители и събирани с години.

IKEA. Най-после!

Искам да започна с уточнението, че досега не съм посщавал IKEA в чужбина, за първи път я видях в София. Мога съвсем спокойно да твърдя, че това е един от най-хубавите магазини в България, ако не и най-хубавия. Вероятно сега доста народ би ми опонирал, че нашата IKEA не струвала, защото цените били по-високи, отколкото в други страни, и пр. и пр. Само че въпросът не е в цените, а във всичко останало!

Ще започна по реда на впечатленията, а не по значимост. Първо, на паркинга имаше повече охрана, отколкото пред президента на връх Шипка покрай Трети март. И за разлика от дебеловратите малоумници, които обикновено охраняват важни персони, охраната много добре ориентираше посетителите къде да се насочат с колите си.

Второ, на паркинга имаше адски много коли. Веднага си казах, леле, вътре ще бъде ужасна блъсканица! Все пак имам опит от откриването на други магазини, молове и т. н. Нищо подобно. IKEA е достатъчно просторна и добре организирана, за да не се блъснеш нито веднъж в друг човек, въпреки че се виждаше колко много народ има вътре.

Трето, помислено е за децата. Много добре е помислено. В България по принцип никой не мисли за децата, защото те не купуват. В моловете няма нито удобни мивки, нито удобни тоалетни за деца. (Не говоря за пеленачета – тях има къде да ги повиваш, но за деца над годинка до към първи клас е пълен кошмар да свършат нещо в тоелетната или просто да си измият ръцете) В IKEA има страхотен детски кът, където синът ми (на четири и половина) си прекара чудесно, докато с майка му обиколим магазина. Освен детския кът, във всяка зала с мебели имаше и някаква занимавка за деца – да може детето да си поиграе докато родителите разглеждат.

Сега, като пиша тези неща, направо ме хваща срам, че се радвам на неща, които отдавна би трябвало да ги има навсякъде. Все едно откривам топлата вода… Както и да е.

Четвърто, уникална възможност да се оправяш сам. (Въпреки че персоналът е много отзивчив – аз четири пъти разпитвах за някакви неща и нито веднъж не чух фразата „Обърнете се към колегите“. Напротив – всички знаеха всичко.) И за мебели, и за аксесоари, та дори за сандвичи, кафе и сладолед – всичко можеш да си направиш сам.

Пето, сглобяването и разглобяването на мебели IKEA е лесна и приятна работа. Всъщност, повечето ми вносни придобивки пристигат с пределно ясни упътвания, без липсващи нитове, болтчета и гайки за монтаж, а на всичкото отгоре частите си прилягат винаги идеално – не се налага да дупчиш сам, да се чудиш защо едно нещо не влиза в друго, и как да укрепиш тая простотия с повече пирони. Това са българските мебели – изглеждат добре или поносимо, материалите са качествени, обаче жална ти майка, ако решиш да сглобяваш сам! Получаваш някакво малко листче с неразбираема схема, за която ти трябва поне час размишления кое какво е и дали го има, а после и как се сглобява. За сравнение два дни ми отне да сглобя българско портманто (че даже и приятел ми помагаше), а немското креватче на детето ми го сглобих сам за час-два (с песен на уста).

Спирам дотук, защото всичко изглежда сякаш са ми платили да им правя реклама. Щеше да е хубаво, между другото.

Пак казвам – оставете ги цените! Аз дори не мога да преценя дали са високи (някои неща ми се видяха скъпи, други евтини – не може да се даде еднозначен отговор). Но това е истински магазин, в който се чувстваш истински клиент! Дано идването на тази верига да окаже влияние върху останалия пазар. Защото имаме крещяща нужда поне някое от изброените по-горе неща да стане реалност и в родните вериги.

ПП

А да, имам забележка: защо торбичките не са брандирани? Как ще мога да се фукам по главната с чисто бяло пликче?

Супер 8

Най-сетне един филм, при чието заглавие преводачите нямат възможност да проявят фантазия… Аз съм фен на фантастиката, но дори да не бях, този филм пак щеше много да ми хареса. Джей Джей Ейбрамс очевидно също се увлича преди всичко по фантастика и мистерии, но във фимите му винаги има силна човешка история. Така е и в този филм, при това без да е някакъв излишен придатък на sci fi фабулата. Напротив, дори бих казал, че съдбите и взаимоотношенията между героите са по-впечатляващи от самия сюжет! С други думи, дори да не си падате по страхотии с чудовища, „Супер 8″ определено си заслужава! Между другото, почти няма кървища. Децата играят страхотно, а лично мен много ме впечатлиха и мащабните екшън сцени. Уникалното в случая е, че много от тях са заснети в общ план! Тоест, не ни мъчат с гледна точка през очите на някой герой (много клатене на камерата, крупни и близки планове), а по-скоро виждаме всичко от високо и от далече, все едно наблюдаваме през погледа на някой виртуозен художник на „епични платна“. Режисьорът очевидно се кефи на този похват, защото на няколко пъти едно от децата (докато се учи да снима и режисьорства) казва: „Мащабна сцена!“

Препоръчвам го на всички! Успешна симбиоза между фантастика и мелодрама, но без да намирисва на преигран патриотизъм, както е в „Армагедон“ (Джей Джей му е сценарист).

(празни) приказки за телевизията 2: рейтингите и харесването

Има две напълно различни представи за рейтинг. Едната представа е на тези, които произвеждат телевизионни продукти, а другата е на зрителите. Ние, производителите, боравим само с точни цифри, които се предоставят от една единствена (!!!) фирма. Вие, зрителите, се интересувате само дали нещо ви харесва или не. За вас нещата са прости – ако нещо ви допада, тогава смятате, че рейтингът му е много висок. Ако някое предаване не ви е интересно или пък ви дразни – тогава сте убедени, че рейтингът му е слаб. Това е напълно в реда на нещата, защото всеки съди по себе си и околните. Само че реалните цифри в много случаи съществено се разминават с представите на зрителите. Има и нещо по-лошо: реалните цифри нямат нищо общо с качеството на дадена телевизионна продукция…

Как е възможно това?

Много е просто: рейтингът измерва количество, а не качество! И тъй като търсенето определя предлагането, от тук следва, че първостепенната задача на телевизионния производител е да докара повече хора пред екрана, а не толкова да предложи качествена продукция.

Какъв е критерият за качествен ТВ продукт?

Това би бил въпрос за сто бона в „Стани богат“. Ще отговоря с въпрос – кое интервю на Иван и Андрей е по-стойностно: с Галена за нови цици (примерно) или с Тома Томов за кризата в арабския свят (пак примерно)? Със сигурност Галена ще направи по-висок рейтинг. И тук можете да забележите какъв е проблемът на телевизионните производители: за да останеш на екран, си принуден да пълниш 75-80% от времето с цици, а който иска нещо по-стойностно ще трябва да превключи друг канал. Всъщност – на Канала, защото май само там могат да си позволят да държат на екран предавания, които са важни и стойностни, независимо колко слаб им е рейтингът. (Да, слаб е, за съжаление много малко хора гледат БНТ).

Дежурният въпрос на хората, които искат нещо повече от силикон:

„Защо каните все едни и същи лица, най-вече от фолк средите, след като зрителите би трябвало да оценят по-интересните хора?“ Да, ама не, както казва Петко Бочаров. Колкото пъти сме канили например хора от българското кино, толкова пъти рейтингът ни е падал. Ужасно, нали? Ако 200-300 хиляди отидат да гледат ТИЛТ това е голям успех, обаче такива цифри за телевизията са равносилни на клинична смърт.

Най-тъжното за нас е, че всички се опитват да копират съдържанието (или да отмъкнат аудиторията) на онези, които правят най-висок рейтинг. Така се получава зацикляне и безидейност, а програмата на основните телевизии се ориентира само към вкуса на масата хора. Тоест – за феновете на турските сериали има достатъчно какво да гледат, обаче за останалите почти няма алтернатива. И най-страшното е, че няма кой да си позволи да инвестира в алтернативи…

Има и още нещо. Меренето на рейтингите в България е „Тъмна Индия“, както казваше баба ми, вечна й памет. Не искам да навлизам в подробности, защото никой нищо не може да докаже, но много мирише на злоупотреба с монополно положение. И хлябът и ножът са в едни и същи ръце и от това пазарът се гърчи ужасно. Както и да е. В следващата (празна) приказка ще пиша за липсата на идеи, халтурата и плагиатството.

Номинираните филми за Оскар 2011

Всяка година гледам раздаването на Оскарите, това ми е хоби. Старая се да изгледам филмите с най-много и най-важни номинации, за да ми бъде по-интересно, когато гледам церемонията на живо. Тя винаги трябва да се гледа на живо, защото е без цензура. Ако гледаш на запис, вече са успели да заглушат някоя друга дума, да съкратят някой гаф и пр. Тук ще споделя накратко какви са впечатленията ми от тазгодишните филми.

Inception / Генезис

Признавам си, че съм пристрастен към работата на Кристофър Нолан. И все пак си мисля, че този шедьовър заслужава повече от всички останали претенденти оскарите за филм, режисура и сценарий! За мен този филм е нова стъпка в киното. Той е изключително дълбок и поставя толкова сериозни теми, че направо не разбрах как се превърна в касов хит. Имам подозрение, че повечето хора се впечатляват просто от екшъна, визията и музиката, а въобще не вникват по-дълбоко.

Напълно излишно е да се пише рецензия за подобен филм. Каквото и да се каже, ще бъде посредствено. Гениална творба.

True Grit / Непреклонните

Всеки филм на братя Коен е гениален. Този го чаках също с обичайния голям интерес, особено след Serious man. Доста разочароваща лента! Хубав филм, пипнат отвсякъде, интересна история, чудесна игра и т. н. И почти нищичко, което да покаже, че това са братя Коен. Просто обикновен филм, а от тях винаги се очаква нещо повече. Все едно готвача на английската кралица да направи палачинки. Сигурно ще са страхотни палачинки, ама палачинки…

127 hours / 127 часа

Този филм спада към категорията „никога няма да го гледам, ако не беше номиниран“. Действително няма гледане това чудо, поне според мен. На 16 минута се заклещи и докрая се бори да се измъкне. Ужас. Добре че има торенти, защото ужасно щях да се прецакам, ако бях отишъл на кино да го гледам, вместо да го превъртам набързо на лаптопа.

Теоритично филмът е майсторски направен, но на практика е почти негледаем. Парадокс.

Winter’s Bone

Този филм е толкова натоварващ, че все едно е български. Безспорно страхотна режисура и игра, но тази тежка история е прекалено американска, за да бъде филмът конвертируем. Бих го препоръчал единствено на професионално обвързаните с киното, вероятно ще им допадне да гледат злокобна драма за житейска безизходица.

Много ще ми е интересно как ще преведат заглавието на български. Честно казано, аз не го разбирам. Те и във филма говорят на диалект, разказа ми се играта…

The Fighter / Боецът

Типична житейска история, реална при това. Страхотна актьорска игра, особено за поддържаща мъжка и женска роля. Много добре са пресъздадени голям брой интересни характери. Колкото до бокса – нищо ново под слънцето. Въпреки че бойните сцени са сравнително обрани, а има и любовна история, филмът определено не е особено женски.

За феновете на Крисчън Бейл (сред които съм и аз) това е задължително заглавие. Иначе Марк Уолбърг също е добър, но той е еднотипен актьор.

Black Swan / Черният лебед

Впечатляващ филм! Аз не си падам по балет и едва ли щях да го гледам, ако не бяха номинациите за Оскар, но останах много доволен. Не съм гледал друг филм, в който толкова добре да е представен вътрешният свят и борба на актьор, който се е нагърбил с ролята на живота си. В случая става дума за балерина, тоест натоварването върху тялото и духа е още по-сериозно. Засега не съм видял всички останали номинирани за женска роля, но съм сигурен, че Натали Портман ще триумфира. Бих го препоръчал на всеки, дори на другите като мен, които не си падат по балет, защото тук става дума за нещо повече. Особено бих го препоръчал на мрънкачите, които отричат американското кино. Филмът сигурно ще е още по-интересен за жени, защото дълбае много сериозно в женската психика, но да се има предвид, че има и страховити сцени със смразяващи видения.

Blue Valentine

Този е категоризиран като драма/романс, обаче видях само драма. При това прекалено дълга. Една история за двама души с много объркан живот. Всъщност така са поставили нещата, че всеки около тях е с объркан живот. Имам чувството, че филмът е създаден по лични преживелици на някой, който просто не може да понесе съдбата си. Добра актьорска игра, незодоволителен сценарий. Вероятно този филм ще хареса на хора, които биха се припознали в героите, но не ми се вярва да са много. Мъжете са тъпаци, а жените не знаят какво искат – нещо такова се получава. А пък Мишел Уилямс ужасно много прилича на Никол Кидман.

The King’s Speech / Речта на краля

Не си падам по възторжените определения, но този филм определено може да се окачестви като „велик“ и „изключителен“. Заслужава си всичките 12 номинации. Всичко ме впечатли и честно казано не знам какво повече мога да кажа… Естествено, Колин Фърт е най-забележителен, но в края на краищата той е Кралят в случая. Изисква се голямо майсторство (имам предвид филма като цяло, не само Колин Фърт), за да направиш интересен филм от реална история, при това за събития с особена важност. Кралят е просто човек, но същевременно не е. Той има просто недостатък, но всъщност недостатъкът му е от световно значение. Трябва да произнесе просто една реч, но на практика го слуша цялята империя… И така нататък.

The Social Network / Социалната мрежа

Гледах го още на кино, но си го оставих за десерт в темата. Четох по форуми, пък и приятели са ме питали – какво толкова страхотно има в този филм, не се ли надценява малко? Категорично не смятам, че има надценяване! Да оставим настрана кинаджийските качества на филма – режисура, актьорска игра, сценарий – въобще цялата му „направа“ е перфектна. Естествено, филм, който е основан преди всичко на безкрайни диалози, трудно ще впечатли редовия зрител баш с направата си. Това не е важно. Три са важните неща за The Social Network: 1. Темата за мотивацията на хора, които са способни да направят нещо изключително велико! Покрай главния герой виждаме още няколко такива персонажа. 2. Историята за самия Фейсбук! Мисля си, че много от хората, които недооценяват филма, също така не си дават реална сметка какво е социалната мрежа. Това е изобретение, което спокойно може да се сравнява с откриването на елекричеството например… Общуване на съвсем различно ниво, в друго измерение! Някои се оплакват, че фейсбук прецаква живото общуване между хората, други пък получават шанс изобщо да общуват, трети отриват сцена за изява, четвърти доят крави… Но някой дава ли си сметка, че в момента едно от най-важните събития в света (революцията в арабския свят и падането на режимите, преминаването към демокрация) се организира през фейсбук и туитър! Естествено, социалните мрежи крият чудовищни подводни камъни, но това допълнително прави темата изключително интересна. 3. Един рошав социопат с джапанки прави най-голямата социална мрежа в света, за да се опита да спечели вниманието на една жена, която го е отхвърлила… Жестоко!

Kids Are All Right

Много интересна история, поднесена от напълно неизвестната за мен досега Лиза Холоденко. Тя явно е лесбийка, като й гледам филмографията, а конкретно този филм може би е за нея самата. Анет Бенинг са я докарали точно като авторката на филма (страхотна роля, между другото, не само на Бенинг, но и на Джулиан Мур, Марк Руфало и децата, на които не им запомних имената). Става дума за семейство от две лесбийки, които имат две големи деца от един и същ донор на сперма. Децата решават да се запознаят с „баща“ си и се завърта доста оплетен сюжет. Основната тема може би е дали едно гей семейство може да даде всичко необходимо на децата си, но дори този проблем да ви се струва прекалено далечен и американски, сюжетът предлага още няколко интересни линии на междучовешки отношения. За мен най-интригуващото беше, че проблемите в една връзка (между партньорите, освен това и деца – родители, както и деца – приятели и т. н.) са едни и същи, независимо кой от какъв пол е. Всички сме хора в крайна сметка, независимо кой с кого и какво си слага… Хубав филм, не е натоварващ, а към края дори ме трогна, въпреки че самия финал не ми допадна.

Тази година претендентите за оскар са много сериозни, но ако True Grit измъкне дори един оскар на King’s Speech, Inception, Black Swan и The Social Network, това ще бъде чиста подигравка!

(празни) приказки за телевизията

Ако се интересувате от телевизията повече, отколкото обикновения зрител, по-добре е да четете какво пише Кеворк Кеворкян в неговата рубрика „Приказки за телевизията“ в Труд. Когато пише наистина за телевизия, а не за политика, всеки негов ред е изключително точен и мъдър. Той неслучайно е легенда. А пък моите разсъждения са по-скоро бръщолевене по темата, защото ме сърби да приказвам…

По моите разбирания има три типа телевизия: информационна, развлекателна и елитарна. Информационната включва най-гледаното нещо – новините. У нас те са тотално сбъркани. Да оставим настрана всички съмнения за корупция, поръчкова журналистика и прочие. Новините са сбъркани от чисто професионална гледна точка. Новините на централните български телевизии се занимават преди всичко да претакат каквото изтече от институциите, след това мастурбират с всяко едно възможно престъпление и/или катастрофа/бедствие. Нарязано дете в контейнер? О, това е водеща новина! Конкурентният канал го е отразил пръв? В следващите дни ние ще намерим други нарязани деца преди всички останали! Ето ви един пример – кучета нападат беззащитна жена. Всички канали отразяват тази „водеща“ новина много подробно, след което всяка информация за насилие с кучета става модна и задължително се отразява десетина дни подред. После модата отминава и се вманиачават в нещо друго – например битови аварии. От това не следва, че бездомните кучета са започнали да нападат по-малко хора – нищо подобно! Просто на безидейните медийни търтеи това вече не им е интересно. А пък хората се психират – познавам такива, които приемат новините изключително буквално и са готови да не стъпят на улицата, ако са чули, че има грипна епидемия… Казано накратко, концепцията за новини у нас е сбъркана. Спорил съм с колеги новинари –  те се сърдят и троснато ми обясняват, че какъвто е животът, такива били и новините (тоест щом се е случило, трябва да се отрази). ОК, само че въпросът е в дозирането, поднасянето и подбора на това кое е важно и кое не е толкова важно. Всеки път, когато телевизионна новинарска емисия отрази убийство, извършено по немислимо брутален начин, тя легитимира ново ниво на жестокост. Немислимото зло изведнъж става обикновена черна статистика! То се превръща в нещо нормално. Преди години едно момче беше убило и изяло съученика си. След като телевизиите го разнищиха в уродливи детайли, никой няма да се изненада ако пак се случи (да не дава Господ!) подобно зверство, защото новините са дали идея на поредния латентен психопат.

Към информационната телевизия причислявам и разните публицистични предавания. Едни и същи умни глави се въртят наляво-надясно и говорят неща, които вероятно са важни. Голям праз.

И – разбира се – сутрешните блокове! Тотал щета. Всичките са еднакви, може би с дребни изключения по някакви дребни канали. Първо се четат вестници – нещо, което според мен им убива тиражите, но нейсе. Поне час всички четат вестници. Кому е нужно не ми е ясно. После се започва въртележката – едни и същи политици и други кратуни започват да обикалят Канала, БТВ и Нова, а защо не и останалите (не знам, не мога да гледам всички). После това, което са казали, пълни новинарските сайтове, а на сутринта излиза във вестниците. И пак ги четем! Сутрешната ерекция на водещите на тези блокове идва тогава, когато с нескрито задоволство четат в пресата какво се е случило вчера в тяхното собствено студио. Браво! Страхотен петинг си разменят печатните и електронните медии.

Няма смисъл да продължавам, тъй като не виждам изход от този омагьосан кръг. Освен един, за който ще говоря като стигна до рейтингите.

Вторият вид – развлекателната телевизия – е на практика най-важен. Защо? Много е просто: човек може и винаги се информира по някакъв начин, дори да изпусне новините по телевизията. Обаче потребността на човека да се забавлява/отмаря/развлича в огромна степен бива задоволявана от телевизора (за огромно съжаление). Естествено, по-напредничавите хора предпочитат интернет, други залагат на живото общуване, книгите и т. н. Но телевизорът е основното средство за забавление на масата народ.

Развлекателната телевизия у нас е забатачена в ужасно блато. (Казвам това без да разграничавам особено своята работа – респективно Шоуто на Иван и Андрей – от общия кюп; защото от теорията и концептуалната идея до крайния продукт много неща могат да се осерат и се осират) Ще се опитам да обясня накратко нещо, за което може да се напише дисертация. Първо, пазарът е много малък и по тази причина трудно се възвръщат инвестиции. От това следва, че на каналите са им необходими много високи рейтинги/пазарни дялове. Няма да навлизам в подробности, защото материята е сложна за лаици, но само ще дам пример какво представлява разликата в критерия за „висок пазарен дял“ у нас и по света. В Америка 10-12% пазарен дял се смята за много успешно. У нас „много успешно“ е поне три пъти повече – 35-40%. В Щатите толкова има само финалът на сезона по футбол. Какво правят националните телевизии при това положение? Поставят изключително високи изисквания по отношение на рейтинг/пазарен дял към предаванията или сериалите. В последните години се случиха две ужасни неща: всички закупени големи реалити формати – Мюзик Айдъл, Сървайвър, Биг Брадър, Великолепната шесторка и т. н. – бяха брутално изстискани и буквално изконсумирани за нула време. На Запад това са предавания, които изобщо не се излъчват всеки ден, не се изхабяват и имат вече по 8-10 и повече сезони. У нас се разчиташе тези шоута да запълват по 2 часа всеки ден и да бъдат ужасно интересни. По тази причина например Биг Брадър стигна до извращения, а пък Сървайвър просто се изчерпа. Всъщност мога да дам много красноречив пример. Оригиналът на Това го знае всяко хлапе се казва Are You Smarter Than A 5th Grader, излъчва се веднъж в седмицата, а наградата е 1 милион долара. У нас предаването се налгаше да бъде всеки ден, а наградата беше 36 000 лв… Рейтинг/пазарният дял на българското шоу беше около два пъти по-висок, отколкото на американското, но за България това е малко, съответно го спряха.

Другото ужасно нещо, което се случи, са турските сериали. Те са чалгата в телевизията. А откакто ги сложиха в праймтайма, те просто убиват по рейтинг всичко друго (каквото и да е то). Анадолските сапунки са вредни, защото отказват продуцентите от амбициозната идея да им противопоставят нещо различно, по-стойностно. Представете си, че публиката е една гимназия. После си представете, че пред училището има две места за обяд: едното е кафене с чалга и пица на парче, а другото е здравословна кухня с джаз. Ясно е какво ще изберат учениците! По същата логика масовата аудитория избира турския сериал пред всичко останало. Аз не казвам, че трябва да затворят кафенето с чалгата и пица на парче. Просто ме притеснява, че здравословната кухня ще фалира. Ако все пак има пари, за да се дава алтернатива на сапунките, тогава има надежда, че ще удържим фронта.

Другите съществени проблеми на българската развлекателна телевизия са безидейността, плагиатството и липсата на звезди. За това ще говоря отделно.

Остана да поясня третия вид – елитарната телевизия. Към нея приспадам всички онези предавания, които не са зависими от рейтингите/пазарния дял. Блазе им!